Всички знаем, че в югоизточния край на България, на границата ни с Турция се намира планината Странджа. По-възрастните помнят от социалистическите времена названието „Странджа-Сакар“. През 1982г по поръчение на ЦК на БКП, Министерският съвет приема прословутото 22-ро постановление, с което дава стимули на желаещите млади и здрави комсомолци да се заселят в изостаналите райони на България. Акцентът е върху Странджа и Сакар, които са най-обезлюдени в страната. 

Аз лично посетих Странджа за първи път това лято и останах очарована – тази планина е тиха, спокойна, красива и пълна с тайни и загадки. Нашата групичка беше малко разнородна, но затова пък сплотена и настроена откривателски. Някои имаха добър опит с планинарството, докато аз бях най-разглезената и неопитна туристка…

Решихме да отседнем в село Бръшлян, на около 15 км северно от Малко Търново. Селцето е малко, китно, със запазени стари странджански къщи и е архитектурен резерват. Първоначално името на селото е било Сърмашик, което в буквален превод от турски означава „бръшлян“.

Ден 1

Посрещнаха ни на площада с оркестър и курбан за ремонтираната вековна църква в центъра на селото. Предполага се, че на мястото на днешната църква „Св. Димитър“ в античността е имало светилище посветено на Зевс – Дионис. Тя си заслужава да се види – състои се от 2 помещения с отделни входове (някога са били разделени мъже и жени), а към нея има пристройка, в която се е намирало килийното училище, което сега е превърнато в музей (за него можете да прочетете в Ден 3).

Църквата носи името на свети Димитър и е обявена за паметник на културата. Построена е през XVII век и е вкопана в земята – нещо характерно за този период на османската власт. Съгласно действащите закони по онова време, християнските църкви е трябвало да не са по-високи от турчин, яхнал кон.

Тропнахме хорце за радост на сърцатите музиканти и гостите на курбана (местни жители и туристи), и се настанихме в къща за гости „Чайковите къщи“. Любезната домакиня ни посрещна и винаги беше насреща с полезна информация, олио или кафе.

Още на първия ден решихме да си направим разходка по туристическата екопътека в края на селото. Отправихме се първо към Двата вриса (т.е. двата извора), където заварихме освен чешма с изворна вода, прекрасна беседка с люлка, къщичка на дърво, стойка с постери на билките, които се намират в околността. Беше приказно тихо и красиво…

Разстояние от с. Бръшлян до Двата вриса в едната посока : 1,7 км
Денивелация 70 м

На връщане се отбихме през параклиса Свети Пантелеймон, но за съжаление имаше твърде голяма група къмпингуващи и си тръгнахме бързо. Св. Пантелеймон е патрон на село Бръшлян и в миналото всяка година на 9 август тук се е провеждал селският събор.

Разстояние от с. Бръшлян до параклис „Св. Пантелеймон“ в едната посока – 0,7 км
Денивелация: 40 м

Веейки си кой с каквото има заради рояците малки мушици, похапвайки вкусни горски къпини, обърквайки пътя за кратко, все пак се прибрахме по живо по здраво до къщата, в която бяхме отседнали. Имаше ярки красиви звезди, салатата и ледената ракия ни се сториха чудесни на вкус, а краткият вой на чакали ни напомни, че сме съвсем близо до гората.

Ден 2

Събудихме се пълни с енергия и желание за опознаване на този древен район. По съвет на домакинята ни Милка Чайкова се отправихме към Малко Търново и туристическия информационен център, разположен в централната градска градина зад храм „Успение Богородично“. Успяхме в последния момент да се присъединим към една чудесна компания – екскурзовода Иван и семейство с 2 внучки, които тъкмо потегляха към древните тракийски долмени (могили). Иван беше толкова сладкодумен, че стояхме запленени и очаровани от споделените истории, легенди, факти и мистика. Планината беше огряна от слънчевите лъчи, притихнала, а усещането, че бродим из места, обитавани от много векове, беше много особено.

Тракийските долмени в местността Пропада

Долмените в България са разпространени основно в Югоизточна Тракия и най-вече в Сакар, Странджа и Източните Родопи. Долмените на територията на Странджа и Сакар в миналото са наричани от местното население „змейови дупки“, „змейови къшли/къщи“ или „змейови капаци“.

Разгледахме откритите могили, като някои от тях можеха да останат незабелязани без водача ни, а други бяха доста внушителни.

В сладка раздумка си взехме за кратко довиждане с нашия екскурзовод, с уговорката да посетим заедно гроба на Бастет по—късно следобед. Ние се отправихме обратно към Малко Търново – красиво и спокойно българско градче с множество запазени стари възрожденски къщи. Особено ни впечатлиха с архитектурата и достолепието си Католическата църква и Историческият музей в града.

Исторически музей – Малко Търново

Експозициите на музея са изложени в цели 4 възрожденски странджански къщи, които са паметници на културата. В музея има няколко отделни експозиции – археологическа, историческа, етнографска и др. В него могат да се разгледат артефакти от древните траки, информация за Илинденско-Преображенското въстание, препарирани животни и растения от района, снимки и разяснения за автентичното нестинарство и други местни обичаи.

Историческият музей съвсем заслужено е включен в 100-те национални туристически обекта.

Гробът на Бастет

След кратка почивка се срещаме отново с екскурзовода Иван, попълваме декларации с личните си данни, които оставяме в Гранична полиция (Малко Търново) и се отправяме към гроба на Бастет. Спираме в граничната зона и по пътека от мраморни камъни се изкачване нагоре към връх Голямо Градище – най-високият връх в българската част на Странджа. Скоро стигаме до самата гробница. Тя представлява отвор в скала, като вляво от него има нещо като иконостас с оставени „дарове“ за богинята Бастет – статуетки на котки, храна и други предмети, оставени от посетителите.

Гробница на Бастет

Иван е толкова сладкодумен, а легендата толкова интересна, че времето спира…

В края на 70-те години на ХХ век антична карта за гробницата на Бастет, нарисувана върху кожа, попада в ръцете на иманяр, който в продължение на 2-3 години търси описаното място в Странджа. За случая се разчува по високите етажи в София, научават Кръстю Мутафчиев и Людмила Живкова, които се опитват сами да открият мястото на гробницата на Бастет с помощта на картата на иманяря, но без успех. Те решават да отидат при пророчицата Ванга, много прочута за времето си и близка с Людмила Живкова. Тя ги посреща, като им казва, че знае кои са и за какво са дошли. Разказва им, че преди хилядолетия по вода в Странджа идват хора от Египет – високи и стройни, с тъмна кожа и черни, дълги коси, с маски на лицата. Има гроб на жена, която държи жезъл от извънземна материя. На мястото има несметни богатства – злато, книги, оръжия. Дошлите от Египет пренесли и саркофаг, в чиято вътрешност било изписано тайно знание за историята на човечеството две хилядолетия назад и две хилядолетия напред. Но писмеността в този саркофаг не можела да бъде разчетена.

Според Ванга времето за това още не било дошло, макар в символите да се съдържало много важно познание. Покоят не бивало да се нарушава, казва пророчицата, но въпреки това ги насочва да търсят в района на местността Градището край Малко Търново. Мерките за сигурност са много тежки, тъй като районът е строго охранявана зона заради близката граница с Турция.

Мутафчиев вижда на картата проекция на гробницата на Бастет, както и кодирани изображения на тяло на жена с глава на котка – точно, както са изобразявали египетската богиня Бастет.

На 21 юли 1981 г. обаче, едва 38-годишна, Людмила Живкова умира. С  преждевременната й смърт е сложен край на разкопките по гробницата на Бастет.  Какво точно е намерено по време на тези проучвания остава тайна и до днес, а малцината посветени умират или пазят тайната. Има свидетелства на местни хора, че по време на и след Втората световна война в района са идвали немски и руски камиони, които вероятно са изнесли тайно намерени съкровища.

Всичко това, както и много други легенди и притчи от тези земи научаваме от нашия любим екскурзовод Иван. Оказва се даже, че е наш съгражданин (варненец), който е оставил големия град и се е установил със съпругата си в село до Малко Търново, за да търси щастието си.  

След дългия и прелюбопитен разказ за Бастет тръгваме по пътеката към върха.

Връх Голямо Градище

Връх Голямо Градище е висок 710 метра и е най-високият връх в българската част на Странджа планина. От изградената площадка на върха се открива красива панорамна гледка към Малко Търново и към околните хълмове на Странджа, вижда се дори и турско село. Наоколо е тихо и спокойно. Наслаждаваме се на мига и сърдечно се разделяме с Иван. Може да видим пак, кой знае?

Разходка из село Бръшлян на свечеряване

Завръщаме се заредени в село Бръшлян и решаваме по залез слънце, преди вечеря, да си направим разходка из селцето. Наоколо е много тихо, срещаме само няколко човека по малките улици. Натъкваме се на свободно пасящи стадо коне, които са кротки и дружелюбни. Пред една от централните къщи ни заговаря дядо Тодор. Неговата баба е на преглед в Бургас и той има желание за раздумка. Обяснява ни, че къщата, пред която го намираме е 200-годишна и още неговата баба е живяла тук. Съпругата му отговаря за музейната сбирка в килийното училище, а сега му е поверила ключа, така че ако желаем може да ни отвори на следващия ден да разгледаме. Разбира се, съгласяваме се, без да му мислим много. Разделяме се приятелски до следващия ден.

Ден 3

За съжаление настъпва денят на потегляне към друга точка от нашето пътешествие, но искаме да си вземем довиждане по подобаващ начин със село Бръшлян. Обаждаме се на дядо Тодор и той ни отключва килийното училище към селската църква. Представлява стая с овчи кожи на земята, дъска с пясък за писане и много снимки по стените.

Картинката не може да има празен alt атрибут; името на файла е 20200822_130815-1024x768.jpg

Местното килийно училище е било създадено през 1871 година от свещеника в църквата. Той превърнал своята килия – пристройката на църквата – в училищна стая. Тя побирала около 20 деца, момчета на 10-12 годишна възраст. Столове нямало, всички е трябвало да си носят овчи кожи, на които да седят. Първоначално се учели да пишат в пясъчници, а след това на восъчни дъски. Носили си и обяд – боб, глава чесън, сланина. Учели са псалтира и математика, четене, писане, география, история – според знанията и възможностите на свещеника. На дъската е опряна и дълга, почти двуметрова пръчка – за респект при по-напечени ситуации.

По стените на килийното училище има и много снимки и информация за славното минало на този край.

Жителите на Бръшлян вземат активно участие в самото Илинденско – Преображенско въстание и в резултат на това селото страда. При потушаването на въстанието 150 къщи са разграбени и всички жители побягват. Селото е присъединено към България 10 години по-късно – през 1913 г., след Балканската война.

Събитията от Сърмашишката афера (1903г) са вдъхновили воеводата от лознеградския район Яни Попов да напише песен за възхвала на селото и героите. Тя се нарича „Ясен месец веч изгрява“ и се превръща в химн на Странджа планина – наречена е странджанската марсилеза.

Казваме „Довиждане“ на село Бръшлян и на Странджа планина, но не и сбогом!