Какъв е смисълът на човешкия живот, а и на органичния живот като цяло? Да се даде какъвто и да е отговор на този въпрос предполага наличието на религия. Защо изобщо да се задава подобен въпрос, ще попитате вие. И аз ще ви отговоря така: човек, който смята собствения си живот и живота на останалите създания за безсмислен, не е просто нещастен, а почти непълно негоден за живот.

В каква необикновена ситуация сме поставени ние, смъртните! Всеки от нас е тук само за кратко, без да знае с каква цел, макар и понякога да си мисли, че я усеща. Но от гледна точка на ежедневието, без да задълбаваме, ние съществуваме заради другите – на първо място за тези, от чиито усмивки и щастие зависи нашето щастие, и след това за всички онези непознати за нас хора, с чиито съдби ни свърза съчувствието. Стотици пъти всеки ден аз си напомням, че моят вътрешен и външен свят зависи от труда на други хора, живи и мъртви, и че трябва да полагам усилия, за да давам също толкова, колкото съм получил и продължавам да получавам. Силно съм привлечен от простичкия живот и често се потискам от мисълта, че се възползвам ненужно много от труда на моите събратя. Смятам класовите различия за противоречащи на справедливостта и в крайна сметка за основаващи се на насилие. Също така вярвам, че обикновеният живот е подходящ за всеки – и физически, и умствено.

Във философския смисъл на думата аз определено не вярвам в човешката свобода. Всеки действа не само под външен натиск, но и по вътрешна необходимост. Думите на Шопенхауер, че „човек може да прави това, което желае, но не и да желае какво да желае“, са ми повлияли още в младостта ми и до днес ми служат като утеха и като неизчерпаем извор на търпение, когато се изправям пред трудностите на живота – на моя собствен и този на другите. Това усещане милостиво облекчава чувството за отговорност, което толкова лесно може да парализира човек. Това усещане също така ни пречи да приемаме себе си и другите твърде на сериозно. То води до гледна точка за живота, в която хуморът, преди всичко друго, заема своето дължимо място.

Да се питаме за смисъла или целта на нашето собствено съществуване или сътворение, като цяло, винаги ми се е струвало абсурдно, ако трябва да се гледа обективно на нещата. И все пак, всеки има идеали, които определят посоката на неговите усилия, а също и преценката му. В този смисъл – никога не съм гледал на спокойствието и щастието като на цели сами по себе си – такава етична база бих определил като по-подходяща за стадо свине. Идеалите, които са осветявали пътя ми и винаги са ми давали кураж да приема живота с усмивка, са Истината, Добротата и Красотата. Без усещането за задруга с хора със сходни виждания, които са обзети от търсенето на обективното  и вечно непостижимото в областите на изкуството и научните изследвания, животът би ми се струвал празен. Обичайните цели на човешката дейност – собственост, външни белези за успех, лукс – винаги съм смятал за достойни за презрение.

Откъсът е от „Как виждам света” ( ИК „Сиела” ) – сборник с есета и писма на гения Алберт Айнщайн